Толкова много талант в писането и литературата демонстрира едно наше момиче само на 13 години, че впечатли журито, което оцени над 9000 есета във втория конкурс за писане на лични разкази на прочутия в цял свят американски ежедневник „The New York Times”. Надпреварата миналия месец бе за ученици от гимназията на възраст от 11 до 19 години. Анна Попниколова бе най-малката от всички финалисти. Избрани бяха едва седем победители и само 13 подгласници. Нейното есе беше сред финалистите, но в крайна сметка остана сред подгласниците. Успехът обаче е невероятен, тъй като конкуренцията наистина бе жестока – над 9000 бяха участниците!
Есето на Анна Попниколова – „Това е нещото – не помня“, е неин разказ за завръщането й в България, родната страна на родителите й, когато е на 11 години – през 2019 година. И по-точно – за идването й в Благоевград. Момичето е родено в САЩ, семейството й живее в щата Масачузетс от 15 години, самата Анна е родена там. Майка й Теодора Велева, която е логопед в американско училище, и баща й Александър Попниколов, който е IT специалист в болница, са от областния център на Пиринско.
Докато родителите й са ангажирани да си спомнят с носталгия за своята родина, където са израснали, то всичко в България е абсолютно ново и за трите им дъщери, от които Анна е най-голяма. Тя не е стъпвала в страната ни от 2-годишна, което я е лишило от възможността да има трайни спомени от родния край на майка си и баща си. Затова преди 2 години за нея всичко е ново – гледките, звуците, миризмите, хората. Единственият й досег с родината дотогава са семейните снимки, които е видяла вкъщи.
„Събитията в историята се случиха през 2019 г., когато прекарахме около месец в България“, казва за есето си Анна, първокурсник в гимназията „Нантакет”. Тя вече е развила любов към писаното слово. Още не е категорична кой жанр й е най-любим, но засега категорично разказите и есетата са любимият й формат. Харесва и журналистиката, надява се един ден да напише роман.
„Все още не мога да пиша романи. Нямам времето, което е необходимо за това. Но кратките истории са идеални засега”, признава момичето. Обича да пише статии, есета и разкази, така че състезанието било точно по неин вкус.
Писането вече е основна част от живота на девойката. Първо започва да пише кратки истории в свободното си време, преди да премине към писане основно на разкази. Тези дни тя пише за „Veritas”, студентски вестник на гимназията й.
Попниколова пише есето в часовете по журналистика на Ан Фанеф. Задачата е да се напише есе въз основа на един от зададените теми за писане, предоставен от „The New York Times”. След това Фанеф представя есетата на своите ученици на националното състезание. Преподавателката казва, че искала 28-те ученици в нейния журналистически клас да имат способността да напишат нещо от собствения си опит. Класът по-често разбива и анализира статии, написани за големи публикации.
Конкурсът „Таймс“ изисква от учениците да разкажат история за „смислен жизнен опит“ с 600 думи или по-малко. Фанеф уточнява, че стилът на писане е от първо лице, което внася допълнителна нотка на вълнение към проекта.
„Това беше шанс за децата да пишат за нещо, където са експерти. „Това не е научно есе, където те се нуждаят от факти и справки. Исках децата да пишат за връзки между братя и сестри, семейни заболявания, имиграция, истории, които могат да разкажат със собствения си глас”, казва Фанев.
Щастливи от успеха на своята внучка са родителите на майка й в Благоевград. Дядото Васил Велев вярва, че това е само началото и тепърва той и цялата фамилия ще се гордеят с успехите на Анна. „Това, което постигна на този конкурс, наистина е невероятно! На практика тя е сред първите 20 от над 9000 участници. А е най-малката, която е участвала в конкурса. Състезавала се е с младежи, повечето от които са на по 17,18,19 години. Гордост за благоевградчани е, че есето, писано за нашия град, е оценено толкова високо от журито. Но най-важното е, че внучката ми е направила „снимки” на конкретни места в Благоевград в есето си, а за тях вече знаят и много американци”, сподели развълнуваният от успеха на внучката си благоевградчанин Васил Велев.
Ето и есето „Това е нещото – не помня!” на талантливата Анна Попниколова:
„Това е нещото – не помня!”
-Помниш ли това място? Ние сме идвали тук.
-Не. Не си спомням.
-Да! Спомням си това!
Но наистина не си спомням.
Майка ми се усмихва. Тя прави снимка на фонтана с телефона си, а аз до него. Сестрите ми тичат наоколо, крещят колко много обичат България и как никога не искат да напуснат. Баща ми се взира в моста, пресичащ реката, обмисляйки да отиде на риболов по-късно тази вечер. Вървим по улиците през нощта, прибираме се вкъщи от гостуване при приятели.
Очевидно съм срещала тези приятели и преди. Аз не мога да си спомня. Знам името й, казаха ми името й. Но не си спомням закръгленото й лице, зачервените й бузи и цигарения дим в косата. Не си спомням съпруга й, който се подпира на хладилника и си чопли зъбите с клечка за зъби. Не си спомням синовете им, един от които предлага да ме научи как да играя Fortnite.
Задават ми въпроси – в кой клас съм? Харесвам ли училище? Какво обичам да правя? Спомням ли си България? И, разбира се, казвам, аз съм в 8 клас. Разбира се, харесвам училище. Без да забравяме, че е училище все пак. Те се смеят, кимат, сякаш разбират. Кимат, сякаш си спомнят училището по същия начин, както аз помня България.
„Беше преди много години“ и от двете страни, оправдания за избледнелите спомени, оправдания, опитващи се да преодолеят предположението, че спомените може да не са били достатъчно важни, за да се помнят. Обичам да чета и пиша. Обичам да рисувам. Ходя на уроци по танци и керамика. И, разбира се, помня България! Може да съм била малка, но тук-там имам спомени!
Това е като храна за ушите им. Баби и дядовци от обажданията по Skype, които изглеждат странно на живо. Лели, които никога досега не съм срещала и трябва да се преструвам, че ги познавам. Чичовци и братовчеди, и хора.
Хора, чиито лица съм виждал само на снимки. Хора, които миришат на пушек и храна, с вкус, напомнящ за вкъщи, за у дома.
Апартамент, който не си спомням, единственият дълготраен спомен, който имам, е миризмата, нещо средно между тютюн и сапун от розова вода.
Странно е, всичките ми спомени са по-скоро като сцена от филм, където се виждам като герой, после ретроспекции, нищо никога в първо лице.
Все още се прибираме от къщата на тези приятели и спираме пред една баничарница. Това е като малка сергия, светлините светят, за да контрастират на тъмнината. Все още е отворена в 01,00 часа сутринта. Родителите ми бърборят за спомени, които имат. Още от миналото и изглеждат толкова щастливи, че се страхувам, че никога няма да искат да се приберат у дома. Те ще си спомнят и ще искат да останат.
Купуваме българска храна. И докато вървим по улиците, родителите ми споделят носталгията си. Старата гимназия, стари апартаменти, места за излизане.
Минаваме покрай сграда, където със сигурност никога не съм била.
“Помниш ли?” – пита майка ми, жестикулирайки към това непознато място. Тя ми предлага парче от храната си, плочка печено тесто със сирене в средата. Нарича се „миленка“, име, което изглежда, да принадлежи повече на човек, отколкото на годен за консумация предмет.
Взимам храната и я ям.
На вкус е като спомен. Може да не си спомням нищо от тази страна … но храната … Спомням си храната. И така, кимам и предлагам усмивка.
Разбира се, че помня”.
ilindenpres.bg
