Старозагорский Киприан
БРАТЯ И СЕСТРИ,
В дните на духовно очакване, когато Светата Църква ни води по спасителния път към Светлото Христово Възкресение, ние, чеда на българската земя, посрещаме и една благословена дата от нашата родна история – Трети март. Ден осветен, защото е изстрадан; ден свят, защото е роден от вярата, търпението и мъченичеството на безброй човешки сърца. Ден, в който историята ни се докосва до тайната на жертвата и надеждата.
Този празник е изкован не със силата на оръжията, а с търпеливата и кротка жертвеност на българската душа, понесла тежестта на петвековно робство, за да дочака зората на свободата. В продължение на столетия пред опушените икони в българските домове са се възнасяли молитви – молитви на плач и надежда, на любов и болка. Пред мъждукащия пламък на кандилото е горяло народното ни сърце, вървяло е по пътя на страданието, по своята Голгота, за да достигне до часа на българското възкресение.
Свободата ни е плод на мъченичеството на народа ни и на саможертвата на хиляди руски воини и български опълченци, както и на братската подкрепа на украинци, белоруси, румънци, поляци и финландци, обединили се в името на правдата. Всички те носят в сърцата си евангелската заповед на Спасителя: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13), и я изпълняват не с думи, а с кръвта си.
Днес отново звучат с пророческа сила думите на светия апостол Павел: „Бог поругаван не бива“ (Гал. 6:7). В най-тъмния миг на нашата история – когато пада Търновград, когато първенците на града са избити, а великият патриарх св. Евтимий е осъден на смърт – Бог свидетелства за Себе Си чрез чудо. Ръката на палача се вцепенява, защото не може да бъде посечена вярата, въплътена в лицето на българския първосветител. Народът е жив, защото благодатта е жива. И благословията, която той оставя на изпращащия го в изгнание народ – „На Светата Троица ви оставям, и сега, и навеки!“ – се превръща в духовен завет, преминаващ през векове и сърца.
Тази благословия укрепява мъчениците, пази рода и вярата, води ръката на свети Паисий Хилендарски, тупти в сърцето на йеродякон Игнатий – Васил Левски, прегръща невинно закланите деца, жени и старци в Батак, Перущица и навсякъде по българската земя. Същата тази благодат е и край Кишинев на 24 април 1877 година, когато прозвучава манифестът за обявяване на Освободителната война. Тя крепи стъпките на воините на Скобелев и Гурко, на Столетов и Радецки, на Тотлебен и Калитин. Тя е в Свищов и Стара Загора, в Плевен и на Шипка, и в малкото Сан Стефано. Тя е и днес тук – в молитвата и благодарността ни към Всемогъщия Бог, Който ни удостои с дара на свободата.
Поклон пред светлата памет на нашите родни бащи и майки, братя и сестри, опълченци и мирни жители, загинали мъченически, за да бъдем ние днес! Поклон пред хилядите руски воини, които братски дойдоха да освободят изстрадалата ни родина и с живота си засвидетелстваха силата на православната любов! Поклон пред всички, които проляха кръвта си и положиха костите си пред олтара на Отечеството.
Слава и благодарение да въздадем на Бога за Неговия благ промисъл, Който не остави народа ни в тъмнината на робството и съхрани България! Нека скъпата ни Родина пребъде през вековете в правда, вяра и благочестие. Амин!
Слово, произнесено на 03 март 2026 г. на връх Св. Никола (Шипка)
