Благоевградчанката Здравка Чимева – един живот: движение и път, срещи и раздели, мигове, чрез които пише личната си история

Имаше един стих на Андрей Германов – „Всеки сам за себе си е болен, всеки сам за себе си умира”, или живеем заедно, умираме поединично, всеки с драмата и товара, който носи. Здравка Чимева започна своя родословен разказ с думите, че нейният другар в живота Димитър Чимев преди една година я напусна и днес си спомня щастливия миг, в който го е срещнала, и тъжния, в който го изпраща.Това е животът, наниз от мигове, които си преживял.

Родена е на 19 юни 1948 година в Горна Джумая. Родителите й са от с. Покровник. Баща й е Миленко Кръстев, а майка й Люба Капчугова е от махала Капчуговци на село Покровник. Баба й Гина е починала млада, а дядо й Ангел по майчина линия е бил много работлив и отговорен човек, споделя тя. Служил е като войник преди 1944 година в Ксанти, днешна Гърция. Детството й е изпълнено с много селскостопанска работа, защото баба й Райна и дядо й Стоица по бащина линия са имали много имоти. След 24 май децата се командировали на село до 1 септември. По цял ден садят, берат или нижат тютюн. Нейният рекорд и на брат й Петър е бил по 30 низи на ден, което никак не е малко. Баба й Райна е казвала: „Айде, чедо, докато си починеш, нанижи некоя низа”. Гледали са зеленчукови и овощни градини, всичко, което тогава, а и днес се прави на село.

Здравка си спомня, че от къщата им в махала Мишовци има хубава гледка към Благоевград и до ден-днешен не може да забрави емоцията да гледа звездите по-отблизо и светлините на града. Игрите тогава са били свързани с майските бръмбари, с таралежчетата в селския двор и смока, за който са казвали на децата, че е пазителят на дома, и постепенно свикнали със страха от него. От природно интелигентната си баба Райна е запомнила мъдрости като: „Никой не е толкова беден, че да не може да помогне на другия”, и още: „Човек не трябва да прави това на другите, което не иска на него да му се случи”. Най-важното, което е запомнила от нея, е: „Човек трябва да е много търпелив, защото животът е търпение!”. Мисли на неука, но мъдра жена, която е отгледала 5 деца и доживява 111 години. До последно е диплила тютюн и понеже зрението й е било по-слабо, с ръцете си е усещала плътността на тютюневото листо.

Майката на Здравка, Люба, е била цял живот санитарка в отделението „Уши, нос и гърло” и е била тарторът в семейството. Възпитавала е строго децата си. Баща й Миленко е бил обущар и един от учредителите на ТПК „Единство”. Братът на Здравка – Петър, сега е пенсионер, но трудовият му стаж минава в администрацията на община Благоевград. Чичо им Китан, брат на баща им, е бил участник във Втората световна война и се е бил на Унгарския фронт.

На 20 години Здравка среща своя съпруг Димитър Чимев и се омъжва за него. Живеят заедно 53 години. Той открива кръгозора й към света и живота, дава й свободата да се почувства като личност с потенциал и възможности за реализация. Сватбата е била на 18 май 1969 година. Кумува им Антон Югов, който е бил кум и на родителите на Митко, с които се познават покрай антифашисткото движение. Сватбата е била в Бело поле , с много гости и атракции, с духовата музика на читалището, истинско събитие за онова време, защото Антон Югов, макар и в немилост тогава, е министър-председател на Народна Република България от 1956 до 1962 г.

Здравка не си спомня подробности от този ден, но помни подаръка на кума – скъп, ръчно изработен персийски килим, за който една жена от селото казала: „Хората подаравят бюфети, а той им донесъл една черга”. Здравка го казва като шега, но и като отношение към мисленето на хората за неща, които не разбират, а коментират. Кумата е Кунка, а дъщерята на кумовете Виолета е била омъжена за Александър – сина на известния руски писател Михаил Шолохов, с когото са живеели в Ялта. Здравка си мисли, че това роднинство по някакъв начин спасява Антон Югов по време на култа към личността на Вълко Червенков.

Като във всяко семейство, и при Здравка и Митко е имало препятствия и проблеми, но животът им се гради на взаимно доверие ,без ревност заради закъснения по служебни причини, защото и двамата са работили на ненормиран работен ден.

Митко остава на 6 години сирак и расте в село Бело поле при баба му Данка, която е била стожерът на къщата, и дядо Стефан. Баща му Владо Чимев е един от първите антифашисти в региона и е обесен на 27 години заедно с Гроздан Николов и Станке Лисичков през 1942 година. За изненада на Здравка Чимева, и тримата са включени като имена на герои в голямата Македонска енциклопедия. Майката на Митко, Дафина, е починала януари 1946 година, след като дълго време е била по затворите като съпруга на Владо Чимев. След обесването на Владо дядо Стефан, който е имал 70 декара земя, променя мисленето си, приема новите идеи и става първият председател на ТКЗС в Бело поле. Бабата на Митко по бащина линия – Велика, доживява 100 години и Здравка е запазила снимка от този празник, който е събрал роднини, внуци и правнуци на 13 септември 1984 година.

Вуйчото на Митко – Кирил Стефанов Костадинов, е убит на 15 септември 1944 година по време на втората офанзива на Втората световна война при с. Звегор. Бил е политзатворник. На 9 септември излиза от затвора и с още 9 младежи от Горна Джумая, сред които и братовчед му Асен, са убити, след като се включват като доброволци в Българската армия.

Дълго време Митко е живял по пансиони, до последно в Дома за деца и юноши „Станке Лисичков” в Благоевград. Наричаха ги деца на републиката. Учил е в Нахимовско военноморско училище във Варна, кръстено на императорския руски адмирал Павел Нахимов от ХIХ век. След 1944 година е имало нахимовци и суворовци. Тези училища са били създадени за деца сираци, които пребивавали там на пълен пансион, но ги закриват през 1948 година, когато в тях се записват и деца с родители и променят концепцията на този вид образование.

След нахимовското училище Митко се връща в София и започва да учи външна търговия, но не взима диплома, а започва работа в милицията и завършва Школата на МВР в Симеоново. Когато се запознават със Здравка, е работил в строителството и след това се премества в техническия отдел на МВР, защото техничарството му се е отдавало цял живот. Умеел да прави неща, които и най-добрите техници не са могли да направят и често са го търсили за поправка на фини и специфични детайли. „Работата винаги му харесваше, защото тя за него беше и хоби. В последните години от живота си имаше една работилница за ремонт на оръжие и битова техника, което осмисляше дните му, защото когато удовлетвориш хобито, наистина си щастлив!”, споделя съпругата му.

Здравка е завършила Политехническата гимназия в Благоевград. Започва работа в сладкарница „Малина”, след това работи в „Балкантурист”. По-късно завършва Института по международен туризъм във Варна. Тогава, след шестмесечно проучване, я назначават за управител на хотел „Волга”. Не е имало практика да назначават млади хора на такива длъжности, още повече че тогава „Волга” е единственият хотел на „Балкантурист” в региона. След това построяват хотели на „Балкантурист” в Сандански, хотел „България” в Гоце Делчев и Петрич, мотела в Кулата.

„Режимът за назначаване на работа беше много строг, защото в хотелите се настаняват и чужденци, а едно време следяха кой с кого се среща и спазва ли се моралът” , разказва Здравка. По-късно тя завършва и специалността „Икономика на туризма” в Югозападния университет.

И днес тя съжалява, че не се е намерил бизнесмен, който да купи хотел „Волга”, защото това навремето беше емблемата на града. Леглата са били 240, с общи сервизни помещения на коридора, но е бил много чист и подреден. Колеги на Здравка от Комитета по туризъм са идвали да видят как може да се поддържа един хотел без необходимите съоръжения, които да му дават по-висока категория. Тази й работа запазва любовта по туризма, та до днес. Някъде в архива си е запазила автографи от майката на Висоцки, която е посещавала хотела по нейно време. Там известно време са живели родителите на Емил Димитров, актьорите Филип Трифонов, Стефан Данаилов по време на снимките на сериала „На всеки километър”, който е сниман по пътя за село Бистрица и на жп гара Симитли. Много гости на града са отсядали в хотел „Волга”, който мнозина свързват и с бохемския живот на града.

През периода 1974-76 година Здравка гледа сина си Владимир, едно прекрасно и добро дете за нея, което завършва Езиковата гимназия в Благоевград с немски и английски език, а след това и Колежа по туризъм, и в момента работи в туристическата им агенция. На 48 години, след един несполучлив брак, Влади продължава да търси голямата любов и щастието в живота.

По пътя си Здравка среща хора, които оставят трайна следа в живота й. Една от тях е д-р Анета Йовкова, на която винаги се е възхищавала като лекар и добър диагностик. Фота Маркова е била хубавата жена, на която е искала да подражава, защото е правила впечатление със стилното си облекло, винаги съобразено със сезоните. Харесвала е кокетката Мария Димова. До днес са приятелки с Данчето Шаламанова. Възхищава се на силата на духа й, който преодолява всички перипетии в живота й. Една жена, която никога не показва лошо настроение, винаги е позитивна и усмихната. Съпругът на Данчето – художникът Стойне Шаламанов, е подарил на Здравка своя графика, посветена на свекър й Владо Чимев, изобразен с близките си и момента на обесването му до стария съд на града, където днес има и паметна плоча.

Друг близък приятел на Здравка е композиторът Димитър Янев, за когото казва, че извън творчеството и таланта му е бил изключително добър човек и винаги ще има място за него в сърцето й. Много са хората, които обича и които я обичат.

През 90-те години на миналия век в Благоевград Здравка Чимева и естрадната певица Мая Нешкова стават инициатори за създаване на дамски клуб „Зонта”,чиято цел е да включва жени от региона, надмогнали на масрафа си, с цел благотворителност. След четири години замразяват дейността на „Зонта” и със същата цел създават движението „Ние, жените”. Дейността им е богата и разнообразна и продължава и до днес. За Здравка най-същественото в работата на това движение е, че с много постоянство и със съдействието на медиите успяват да провокират родолюбието на хората от село Скребатно, за да запазят храма „Света Петка”, построен през 1876 година. Резултатът е една реставрирана черква със съдействието на дарителя Кирил Василев. Ежегодно правят благотворителни изложби – базари с предмети, изработени от потребители на защитените жилища към община Благоевград. Заради цялостната й благотворителна дейност през 2009 година Здравка Чимева стана Жена на годината на Благоевград.

Като туроператор Здравка непрекъснато пътува по света и тук, на Балканите, и й прави впечатление, че има огромна разлика между това, което говорят политиците, и отношенията между обикновените хора. Отношенията са много човешки и искрени между хората, с които тя общува служебно и лично. Чувствата между колегите хотелиери в съседните страни са топли и уважителни. Особено сърдечни са сега, след пандемията, защото всички очакват да се развива бизнесът им, който е един от най-пострадалите от събитията напоследък.

Животът за Здравка Чимева е движение и път, срещи и раздели, мигове, чрез които всеки пише личната си история и помага за развитието на рода си.

Свързани новини

ПОЗИЦИЯ НА ФАКУЛТЕТНИЯ СЪВЕТ НА ПРАВНО-ИСТОРИЧЕСКИЯ ФАКУЛТЕТ КЪМ ЮЗУ „НЕОФИТ РИЛСКИ“

vesito

Полк. Калин Грънчаров: Андон Тодоров е човекът, който със сърце ще работи за жителите на община Благоевград

vesito

Андон Тодоров: Гарантирам ви, след 2 г. ще живеем в един по-богат Благоевград и никога няма да Ви предам

vesito

Публикувай коментар

* Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически.